Имаше пътник в самотна гора, който вървеше, протегнал ръка, за да открие поляна и път, преди над всичко да легне снегът; бе уморен, но след всеки завой в нови шубраци навлизаше той... Тъй го завари поредният дъжд. Вдигна човекът лице отведнъж. Пиха очите му капки без страх... и пелена сякаш падна от тях: пътникът ясно съгледа безчет стъпки до своите стъпки навред; виждаше хора на всички страни, бродещи в свойте самотни гори... Леко усмихнат и сила събрал, тръгна човекът нататък, разбрал: няма поляна и няма гора, всяка разходка е вече следа.
[...]
сряда, август 18
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар