Крайчето на облака

Разплаках се като идиот. Няма шега.
Човек не трябва да абсолютизира нищо наистина.
Дори това, че е 1вен. Или най-малко това.
- Стига глупости. Това е било преди толкова години.
- Да, но виж колко я е обичал.
- А теб не те обича, така ли?
- Може би не както нея... кой знае?
- Е, хайде стига! На оная възраст всички така обичат.
- Не е вярно. Не е според възрастта обичането, а според обичащия.
- Добре, какво предпочиташе - да не ти разказва ли?
- Не. Хубаво е, че го направи.
- Тогава какво, мила, кажи?
- Исках да каже едно определено нещо... когато видя, че плача.
- Каза ли го?
- Да... така мисля... по неговия начин.
- Е, тогава какво?
- Ами...

Знам, че го разказа по друга причина. Но просто ужасно се уплаших.
- Миналото не може да ти бъде конкуренция. Нищо от миналото ми не може да ти бъде конкуренция. Няма от какво да се чувстваш застрашена.
Този човек подбира думите с лазерна точност.
- Добре. Тогава с всичко останало ще се справим. За каквото и да се отнася.
Надявам се, че правя същото за него. Знам, че ме разбира и с половин дума. Но все пак надявам се, че правя горното и за него.