Дръжте я в ниското

Любимите книги. Закъде без тях. Добре, че тръгнах по време, когато е възможно извън-душевният им обем да се намаля. Или пък да се четат направо в мрежата. От друга страна, нямаше как полет като моя да стане възможен преди да се развият носителите на информация. Въпреки всичко, нещата някак са свързани.

- - - - -

— Утре почваме — каза той. — Искам вие и ефрейтор Хуиткоум да ми напишете съболезнователни писма до близките на всеки убит, ранен или пленен от авиогрупата. Искам писмата да бъдат искрени. Искам да са изпълнени с много лични подробности, за да няма никакво съмнение, че искам да кажа точно това, което казвате. Ясно ли е?
Свещеникът поривисто пристъпи напред, за да възрази.
— Но това е невъзможно, сър! — избъбри неволно той. — Ние не познаваме всички хора така добре.
— Какво значение има това? — запита полковник Каткарт и после се усмихна приятелски. — Ефрейтор Хуиткоум ми донесе този проект за стандартно писмо, който предвижда почти всички случаи. Слушайте: „Уважаема госпожо, уважаеми господине, уважаема госпожице или уважаеми господине и госпожо. Думите не могат да изразят дълбоката лична скръб, която изпитах, когато вашият съпруг, син, баща или брат беше убит, ранен или изчезна на полесражението.“ И тъй нататък. Струва ми се, че уводната фраза изразява чувствата ми съвършено точно. Слушайте, може би ще бъде по-добре да оставите ефрейтор Хуиткоум да се погрижи за цялата работа, ако смятате, че няма да можете да се справите. -- Внезапно полковник Каткарт измъкна цигарето си и го изви с двете си ръце като някакъв скъпоценен камшик с дръжка от слонова кост и оникс. — Това е едно от слабите ви места, господин свещеник. Ефрейтор Хуиткоум ми каза, че вие не умеете да прехвърляте на вашите подчинени част от задълженията си. Каза, че у вас няма и инициатива. Няма да възразите, нали?
— Не, сър.
Свещеникът поклати глава. Чувствуваше се некадърен и достоен за презрение, защото не умееше да прехвърля на подчинените си част от своите задължения, нямаше никаква инициатива и защото наистина го изкушаваше желанието да възрази на полковника. В главата му бе хаос. Навън стреляха по глинени панички и всеки гърмеж дразнеше нервите му. Не можеше да свикне с трясъка на изстрелите, обграден бе от бурета с доматчета и почти бе убеден, че някога в далечното минало пак е стоял в кабинета на полковник Каткарт при подобен случай и е бил обграден от същите тези бурета със същите домати. Отново deja vu. Обстановката му беше тъй позната и все пак изглеждаше тъй далечна. Усещаше, че дрехите му са мръсни и измачкани, и изпитваше смъртен страх да не би да мирише.
(глава 25. Военният свещеник)

Нямаше към кого друг да се обърне освен към жена си и той надраска пламенно писмо, с което я молеше да привлече вниманието на Военното министерство върху положението му и настояваше тя веднага да влезе във връзка с командира на групата, полковник Каткарт, за да се увери, че каквото и да е чула, в действителност именно той, мъжът й, доктор Данийка, се обажда, а не някакъв труп или измамник. Госпожа Данийка бе потресена от дълбокото вълнение, с което бе пропит този почти нечетлив зов. Сърцето й се късаше от угризения и бе склонна да изпълни молбата, но поредното писмо, което отвори същия ден, беше от полковник Каткарт, командир на авиогрупата, в която служеше мъжът й. То завършваше така:
„Уважаема госпожо, господине, госпожице или господин и госпожа Данийка, думите са безсилни да изразят дълбоката лична скръб, която изпитах, когато Вашият съпруг, син, баща или брат бе убит, ранен или изчезнал в сражение.“
Госпожа Данийка замина с децата си за Дансинг, щата Мичиган, и се установи там, без да остави в дотогавашното им жилище новия си адрес.
(глава 31. Госпожа Данийка)

Джоузеф Хелър - "Параграф 22",
прев. Боян Атанасов

Вярвам, че глупостта е вредна (емпатията е в състояние да я неутрализира - стига 2те да се намират заедно у носителя). Вярвам, че е и победима. И че, за жалост, наистина е възможно да съществуват умопомрачителни нейни степени. И много, много искам да вярвам, че те не стигат твърде високо в сградата.
[пи270710вт]