В случай на публичност или смърт

Когато усещаш пространство около себе си, мислиш за много неща. Когато няма пространство, мислиш главно за липсата му. Аз обаче съм в Космоса и предпочитам да усещам голямото пространство отвън вместо малкото вътре. A тръгнеш ли по мислите, все някога стигаш до смъртта.

Та хрумва ми колко общо има м/у тия 2те горе, във всичките им мащаби.

• и 2те се постигат от всеки, в някаква степен и в някакъв етап;
• и 2те могат да настъпят съвсем внезапно или да не дойдат дори с най-упорито преследване;
• и 2те отнемат от теб по нещо достатъчно съществено, та да те пратят да съществуваш на друго ниво;
• и 2те ти дават привилегии, кто няма как да постигнеш по друг начин;
• и 2те нагнетяват порива да споделиш онова, кто усещаш като своя апел към света и/ли към себе си;
• и те карат максимално да пресееш кое от всичко казано/направено/помислено, постигнато и непостигнато, искаш да влезе в тоя апел, респ. образ; като понякога дори те изненадват с резултата.

Не съм сигурна кога започнах да се ужасявам от ония, стандартните посмъртни слова, в кто се сменя само името и полът на героя (блестящият им военен вариант е в "Параграф 22"). Вероятно в момента, когато ми е станало ясно, че е абсолютен грях хората да се вкарват в калъп, бил той и най-съвършеният. Не знам дали още съществува тая глупост, надявам се, че не, но знам ли - последния път, когато я чух, пак мислех, че вече не съществува.

Ясно е, че на тоя етап няма кой да издържа длъжност Говорител на мъртвите/известните. И че не винаги си в състояние да определиш сам най-същественото, което носиш или си носил - освен в съвсем последния момент, а то тогава вече няма време за нищо. В общия случай.

Все пак учудва ме в колко малко думи понякога е възможно да събереш многото и много неща, кто ти се е струвало, че искаш да кажеш в живота си. И колко може да се различава тая есенция от евентуално предвижданата.

Преди време си бях направила подобна равносметка. Наблягаше (нарочно) на удовлетворенията и постигнатото. Сега пак си правя, но набляга на неудовлетворенията и съжалението (не нарочно). Мисля, че в планов смисъл е по-правилният вариант. Удовлетворението те успокоява. Неудовлетворението те държи на пътя. А докато не е доказано, че път липсва, заслужава си да го имаш предвид.

------------------------
По смисъла на всичко дотук, иска ми се да кажа:

1. не вярвам, че лошото постига повече, отколкото доброто.
2. не знам какво е Бог.
3. не вярвам, че е по-важно да имаш философия, отколкото емпатия.
4. съжалявам, че не полагам повече старание за прокарване на градивност в жалното ни семейство.
5. съжалявам, че допуснах 3те гряха, за които винаги си мисля.
6. винаги, когато съм била лоша, съм съжалявала, и почти никога, когато съм била добра, не съм съжалявала.
7. благодаря за всички, които са ми били приятели наистина.

[260710пн]

[251010пн] Понеже 7 е хубаво число, допълнението ще си го сложа отделно. Когато спра при компютъра за достатъчно време.
Хубаво е времето да отива другаде. Боже, който/която и да си ти, хубаво е!!!...